ДАМЯН ДАМЯНОВ!


Аз не съм се родил върху яката спечена глина,
мен не са ме приспивали хлопки на бели стада.
Младостта ми с неравни, препъвани крачки премина
под фабричния пушек и пъстрия шум на града.

Но когато луната запали фенера си ален
и нощта над Балкана приплесне орлови крила,
в мрака тихо ме галят два сладки овчарски кавала
и с гласа на земята ми викат тъй властно "Ела!"

..............................................................................

Хладенеят хора и бетони,
Хладенее градският паваж.
Думи. Лицемерие. Поклони.
И стени, застанали на страж.
Крием се зад тях като апаши.
Дебеляновският дъжд ръми...


Дамян П. Дамянов, безсмъртният поет

Когато заспивам в тъмнината, път за бягство намирам,

бясно затичвам се, в безкрайното изящество взирам се,

търся мястото, където вятъра страстно извива се

вече минал през множеството лица бавно изстинал..

Но дишащ, издишащ, жилав камшик през ръцете биещ,

завихрящ се във флейтата ми, от дъха ми пиещ.

На пътя си сякаш нишката виждаш, праха завличаш

от истината, но питам те защо изгрева криеш

със своите облаци колоси

от нас - човечета крачещи по своите глобуси с безбройни полюси?..

Толкова съм жаден че Искъра бих изпил,

седя на пристан, на красотата бисера тихо скрил

всеки миг мил бих искал да бъда

с утеха в своя стих впил съм се, във свойта присъда,

нанасям щрих сбит, щит срещу безпътна заблуда

със ветровете поел съм и тук и отвъд..

богато прелива дъгата, когато в небето с позлата свенливо се сбъдва

когато заспивам във тъмнината душата пак остава будна!

Пространство - дъсчена колиба, над него пустиня синя,
машина руши, проклина, отнема ми единствената причина очи да имам...
искам опиянен по пътя си да вървя и щом стигна лъчи да видя...

"След туй дойдоха хората, и те
поискаха морето да им пее.
Поискаха гирлянди да плете
от бялата си пяна, да се смее.

Да бъде като пълна чаша с ром,
разпенена, но синя, силно синя,
да бъде пак красив и светъл дом
на слънце, на живот и на богини.

Но то мълчеше в сива светлина
и пареше му раната горчива -
красивата загинала вълна.
Отровата не спря да се разлива...

И чувстваше се как загива то
със рибите, с отровени делфини,
с хрилете им треперещи като
вибриране на водорасли фини.

И някой ден навъсен, студ суров
пристанището сиво ще облъхне,
под черна пяна като под покровв
нозете му морето ще издъхне."

Петя Дубарова


http://forthenature.org/
http://forthenature.org/
http://forthenature.org/
http://forthenature.org/
http://forthenature.org/
http://forthenature.org/
http://forthenature.org/
http://forthenature.org/
http://forthenature.org/

Приказка с въпросителен край

Вървях, загубих нещо и се върнах да го търся,
от джоба ми падна, но май беше вече късно!
Отчаяно оглеждах се, започнах да разпитвам,
но виждах как всеки по своята пътека бърза.
Едва ли някой би забелязал какво му липсва,
слязъл е отдавна от свойта вълшебна рикша.
Аз пък знам, че нещо в джоба ми тежеше,
сега го няма, чудя се какво ли беше...


СТРЕЛКИТЕ


Губил съм часовници - на времето белезници.
То прави отговорите подтисници, въпросите - плесници!
- Да бъдеш или не, кога, защо, къде?
- Дабъда - по-добре! Кола, сако, портмоне...
Измерения три, на ума велики плодове -
процес и резултат, мерна единица: часове.
Летял ли си със парапланер?
Аз не, но щом съм със разперени ръце в небе и мойта вяра там е...
Часовникът превръща се във детски хронометър
стрелки отлитат, на случайността поднесен е предметът
щом не е часовник, то тогава какво е
и би ли се побрало то в просторните джобове
щом по-голямо е, защо се губи толкова лесно
секундарник пак изпраща със тъга своето детство
болката често е от цената нищожното ресто
дъждовно и възможно по есенно, времето е весло, захвърлено в езеро...

(Тик-так, тик-так, тик-так, додето чакаме 'своя час' тъне всеки наш безценен миг в прах, миг в прах, миг в прах...)


СВОБОДАТА НА ПЛОЩАДА


Без да спирам да се оглеждам,
подвежда ме надежда родила се при случайна среща,
по улица грешна явно поел съм в търсене на загубена вещ...
Питам се дали не изгубих свободата, от която имах нужда спешна.
оригинали, пък направени от копия?!
Раждат се със срок на годност - дата днешна
УТОПИЯ!
А под претекст, че част съм от сганта, превръщам се във свещ в саксия отглеждана -
стебло - фитил, цигарен фас, бележка на врата 'Не безпокойте грешника!'
Отговора на въпрос ли е това, което липсва ми?
Не искам на площад да закрещя, че свободата искам си!
- Че ако свободата в джоб си скрил... горкият ти!
Остава да си я искаш от ония дето един през друг ръцете мият си!

(Що е свобода - да мога да дишам под вода? - По-скоро не, свобода е май да имам чувство, пък и мярка как да се огранича!)


АЛ(хими)ЧНО ПОВЕДЕНИЕ


Дали не съм изгубил някоя друга скъпоценност?
Живее ли се с само с носна кърпа, пък и с хремав нос?..
Имал ли съм нявга диаманти и рубини?
Знам, поне по алчност сме еднакви и единни...
Господи, прости ми!
Tуй, що съм откраднал, имаш право - открадни ми
Катанци, франги и бокаи, златни лъскави вериги
роби и царе се кланят без значение религии...
Струва ли си да се търси нещо,което нямам
което май тече през пръсти и пада във бездънна яма
Не е това, което може би е паднало от мене,
за друго може, но за тези вещи дупката във джоба ми не дреме...


???????????????


Време, свобода или пари ми липсват? - Нещо между тях излишно? -Ей го!!!
- Моето обичано, презирано, отричано, намирано и искано и спирано, но все тъй лично ЕГО!
Тъй мъничко и тъй голямо, колкото човека
в джоба се побира само, пък е колкото планета!
Но в грешка май изпаднал пак съм - егото намирам лесно,
обич ще да е от хората или пък друго неизвестно.
Ех... множество пътеки, колко труден е въпроса,
де да можех отговора клети само с пръстче да докосна...

Никога не знаеш, от въпросите обсебен си.
Объркан, хаотичен, този свят е, пъстър, цветен, сив.
Човек обречен да се пита все изгубил ли е себе си,
Човек неузнаваем, изграден от ребуси!

Извън кадър?

Хей, ЧОВЕК!

Колко пъти ти се е крещяло?
- Мълчал си, бил си мим.
Често мислиш за смъртта, как човек умира?
- Видял си го във филм...
Видял си как боли го, как се смее, как намига?
- Оттам ги знаеш тези негови привички...СТИГА!!!
А ТИ?.. Умееш ли ги? - Чакай!
(Телефонът ти звъни - първо него вдигаш)
Бледнеещи следи ще оставиш ли? ...или си отиваш...

Всеки ден се раждаш, светът от вчера е забравен,
добре че е водата, да те поддържа жаден!
Тя се лее не от светещото кубче в хола,
помагащо за бягство от собствената скучна роля.
Нито лее се от черните студени ленти
поддържащи изкуствено живота ти на смени

Водата лее се от извора планински,- всъщност, много хора чуха истината, но не я разбраха - беше на английски!

...а жив ли съм?..

поне веднъж да се запитам струва си
и знам, обувките обувам си..
Щом глас си, може би отнякъде те чувам, струва си
във океана на съмнението да плувам.
Топъл дъжд, тъй хубав си,
тих като вълнението,а аз като вълнение се бунтувам... струва си!

...щастлив съм!...

дали съм жив всяка минута питам се и струва си..
и знам, че имам още много да пътувам!
Дали си шепот или песен нежна - струва си
да ме отвеждаш там, където със дъха си твоите платна издувам.
Мечта красива, как тъй будна си
като в нощта звездите,а аз пък като тях сънувам
как жив в морето на душата си все плувам
и сред дъжда от светли помисли, знам не друг,
а вечно твоя глас ще чувам,
струва си...

С въже около гърлото усещам че се стягам
и знам, че не е добра идея просто да избягам
въжето ще е още с мен, за още ден ще моля
огледалото пред себе си да сложа
може би с ножа, но въжето или кожата?...
Повдигам се със лост забоден в точката опорна,
в корена под бронята оронена, отгоре е тя, оборят ли я, бродя,
май ще ми таксуват пробега, а брокера
предлага ми не къща, а чадър да скрия главата си измокрена. Защо крещя?!
- Че покрив няма! А защо греша?! - Измокрен бягам...
Май забравих - даже брат бих убил за своето, какво ли е то, не е ли брат ми или пък горе е, където облаци простират се,
гледам отражението си и моля се 'прости' с ръце протегнати,
сигурно дотегна ти да слушаш глупости,снощи аз бях буден, май си легна ти,
и без това не те оставям да спиш, стискаш мишката и гледаш във екран,
клавиш, клавиш, още чувам звука от клавиатурата,
защо ли кораба ти пращам го да плава и в бурята,
душата не алармата и не телефона будят я,
на щрек, защото като заспи от ръба сънува, че бутат я
и не на луд е тя, май съм си нормален,
описан съм на документ тъй скучен и формален,
всъщност, често мисля си че съм със единия крак в мечтата,
преди да ми поискат документа, снимката и печата...

През брод вървим, без род и име, с правото си на вот един,
живот редим, а пъзел изживяваме, парче по парче...
До гроб крещим.. късно е вече, а ние само с пръсти шаваме!