покриви, ракети
криви силуети, форуми, портрети
страсти, пориви преплетени
град от птичи поглед:
улици кокетни, сомнамбули, съборетини
в така абстрактния ни свят едни приумици конкретни
хомо сапиенс, живеел си някога сред тези коридори
по принуда или по свое усмотрение, за да се бориш
с кого ли? със другия, със себе си,
със лудия в кафеза, съседа си или със будния до тебе дето спи, а какво от това, че първи на опашка или последен си: зад теб, отпред са тези по-горе в списъка отметнати
но речникът оскъден е, човекът - 'вечният' осъден е да сбъдва или мечтите си, или тези на другите, да носи на плещите си това, което изгубил е и толкова да му тежи сякаш вече събудил се е...

а в наши дни из улиците пусто е
чуваме, че спряга се и думата 'изкуствен'
човеци ли сме ние, които така забързано препускаме
или безтелесни сънища, които в сянката си спъват се?..

Във свят перверзен, презрян
в звездната бездна без свян
извезана картина на протеста срещу пътя естествен,
по който всеки да върви и да последва е призван...

Мозъци нетрезви, припряни
в дрипи модерни, с погледи вперени
в щедри на пирове, драми
и низки пориви дребни екрани
смело зачеркват смирението и го заместват с гордостта си

Винаги в страх да не стане вашето царство деспотсво
ще живеете май, ваше Снобарско Височество!

Водят ни пороци към края
с несъизмерими с ада пропорции,
пророци вещаят идването на нови богове
в своите напечатани сборници.

Победата на доброто струва ни се безспорно сигурна,
но самото добро оказва се спорно,
когато на площад се постави нечия каменна фигура...

Богоизбрани сбъдват мечтата си - басейн, двор с вила,
стари кътат пенсии, млади вперили "разсеян" взор в Рила -
Каква идилия! - брилянти и рубини
представете си комбинацията - равни и единни,
еднакви, но единствени
господари, а подтиснати
схема стара като света: чакаме, писва ни
гушите хващаме, стисваме си
и се душим, с комини пушим
за нуждуте си места скришни като мушици търсим,
протестираме сякаш дрехи простираме,
проституираме със своите дребни душици пусти..

Цвете

..сякаш поникнало е цвете, моля ви не го душете,

сред камъни и пръст, кал дадена от боговете

студени цветове способни сме да видим

делиме светове сякаш зелени дини

все дни дъждовни, пороища проливни

винаги така ще е - едни с ножове, другите с моливи

винаги листът хартия празен ще говори,

само ще е позацапан или със кръв или със строфи

ще се роди и този - способен цветето да види...

за него после ще четат децата в прашните дебели книги!

Свят кът

Вървя, във себе си с дълбока, тиха вяра.
В града отнесен съм от сива, многолика врява!
Изгрявам, залязвам, с деня показвам се,
един звук ухото ми гали, друг в слуха ми врязва се.
Едни неща опитвам да понасям, към други понасям се,
от гласа на клаксони, мотори стряскам се понякога.
В календара дните са зашити камъни,
всяка сутрин будилника крещи в ушите 'СТАВАЙ!'

В редки моменти радваш се затова помни кога!
Ходи с крака, защото късо е разстоянието...
Късно или рано, плътско или каменно,
когато времето избързва аз забавям го!
Чувствам се влюбен, вглъбен
........................изгубен, намерен,
....................................излюпен, роден!

Целият свят е на купища струпан във мен,
дори да е изкуствен, друг, скалъпен, чужд елемент...
Простено му е! Всяко кътче в него за повече въздух е простенало!

Небесен дъжд - земни локви.
Весели, тъжни, светли ноти
на тротоара аз и плахата несигурност седим тъй мокри...
В главата ми звучат мисли кротки,
а градът пред мен изпречва своя покрив, своите нокти подли!


...


Послесловица:


Трепериш, със ръце събираш разпилени трохи от бял хляб!
Живееш в предверие, а килера си смело наричаш 'цял свят'...

Сълза и смях, след всички дни остава само прах,
след време ще кажеш 'Ей, много пролях, пропилях, пълзях, но БЯХ!'
Всеки си има звезда, както и страх от смърт
И плах и твърд винаги търсиш пряк път,
винаги търсиш бряг отвъд, но живей живот сега, тук!
Там, където си ти е бряг и свят кът!

ДАМЯН ДАМЯНОВ!


Аз не съм се родил върху яката спечена глина,
мен не са ме приспивали хлопки на бели стада.
Младостта ми с неравни, препъвани крачки премина
под фабричния пушек и пъстрия шум на града.

Но когато луната запали фенера си ален
и нощта над Балкана приплесне орлови крила,
в мрака тихо ме галят два сладки овчарски кавала
и с гласа на земята ми викат тъй властно "Ела!"

..............................................................................

Хладенеят хора и бетони,
Хладенее градският паваж.
Думи. Лицемерие. Поклони.
И стени, застанали на страж.
Крием се зад тях като апаши.
Дебеляновският дъжд ръми...


Дамян П. Дамянов, безсмъртният поет

Когато заспивам в тъмнината, път за бягство намирам,

бясно затичвам се, в безкрайното изящество взирам се,

търся мястото, където вятъра страстно извива се

вече минал през множеството лица бавно изстинал..

Но дишащ, издишащ, жилав камшик през ръцете биещ,

завихрящ се във флейтата ми, от дъха ми пиещ.

На пътя си сякаш нишката виждаш, праха завличаш

от истината, но питам те защо изгрева криеш

със своите облаци колоси

от нас - човечета крачещи по своите глобуси с безбройни полюси?..

Толкова съм жаден че Искъра бих изпил,

седя на пристан, на красотата бисера тихо скрил

всеки миг мил бих искал да бъда

с утеха в своя стих впил съм се, във свойта присъда,

нанасям щрих сбит, щит срещу безпътна заблуда

със ветровете поел съм и тук и отвъд..

богато прелива дъгата, когато в небето с позлата свенливо се сбъдва

когато заспивам във тъмнината душата пак остава будна!

Пространство - дъсчена колиба, над него пустиня синя,
машина руши, проклина, отнема ми единствената причина очи да имам...
искам опиянен по пътя си да вървя и щом стигна лъчи да видя...

"След туй дойдоха хората, и те
поискаха морето да им пее.
Поискаха гирлянди да плете
от бялата си пяна, да се смее.

Да бъде като пълна чаша с ром,
разпенена, но синя, силно синя,
да бъде пак красив и светъл дом
на слънце, на живот и на богини.

Но то мълчеше в сива светлина
и пареше му раната горчива -
красивата загинала вълна.
Отровата не спря да се разлива...

И чувстваше се как загива то
със рибите, с отровени делфини,
с хрилете им треперещи като
вибриране на водорасли фини.

И някой ден навъсен, студ суров
пристанището сиво ще облъхне,
под черна пяна като под покровв
нозете му морето ще издъхне."

Петя Дубарова


http://forthenature.org/
http://forthenature.org/
http://forthenature.org/
http://forthenature.org/
http://forthenature.org/
http://forthenature.org/
http://forthenature.org/
http://forthenature.org/
http://forthenature.org/