Мимове

съмнало слънце - лице румено,
уморено море, дете сънено,
очи - огледало,
сълзи - валяло е
детето спи под одеяло от блянове

малини, къпини, боровинки, сини мигове
дивни картини, понякога от тях боли ни, мигаме
стоим, имтимно взаимно снимаме се, сякаш говорим - мимове сме

Н

Н али ще бъдеш там, когато пак по теб въздъхна
а фиши и плакати подминавам, чакам нещо в тебе да възкръсне
д енят е слънчев, но студен, светът на прах се пръска
и зстиналата дръжка е заяла, с ярост по вратата блъскам
н асред навалица да ме направиш толкоз сам. Какво изкуство!

Време

дъждът е толкова досаден и болезнен.
инатът ми е безпощаден, безполезен.
чадърите ги мразя, под един със теб да влезнем
си мечтаех.. толкова си мила, бъди безмилостна поне с мен, но, моля, само не в ден, когато от любов съм трезвен!

Нестихващ

можем заедно да поплачем, после ти да се посмееш,
времето за нас много възможности е скрило,
това, което пиша се разтапя в тъмно синьо,
ще си тръгна чак когато стана целият в мастило...
на лицето си те изрисувах и сега там черна дупка зее
смеха ти ще събирам в шепи докато прелеят!